Не можеш да достигнеш онова пред теб, ако не се освободиш от всичко зад себе си.
Някои хора продължават по инерция, докато сърцето им не се вкамени безвъзвратно. Други са готови за промяна, макар да не го осъзнават веднага. Понякога 180 секунди са достатъчни, за да преобърнат хода на нечий живот.
Алисън е изгубила броя на приемните семейства, в които е настанявана. За 16 години се е научила да оцелява по свой собствен изстрадан закон: Не се привързвай към нищо и никого. Защото всичко е преходно и за кратко. Дори осиновяването й от любящия и всеотдаен Саймън не й помага да се справи с демоните.
Вече на 18, тя сякаш няма сили да преодолее стените, които сама е изградила около себе си. До деня, който изправя нараненото от живота момиче пред неочаквано изпитание. Въвлечена е в социален експеримент: задачата е да гледа в очите напълно непознат човек в продължение на 180 секунди. Нито тя, нито момчето, което сяда на стола срещу нея, не са готови за последиците от тези 180 секунди.
180 секунди. Достатъчно, за да осъзнаеш, че имаш сили да повярваш в себе си, в другите и – най-вече – в любовта.
Понякога се случва неочакваното. Понякога се появява някой, който те принуждава да престъпиш собствените си правила.
Не си падам по любовните романи. На пръв поглед „180 секунди“ на Джесика Парк изглежда като типичния любовен роман. Защо прочетох книгата тогава? Това, което най-много ме привлече в описанието, беше социалния експеримент, на който биват подложени главните герои – а именно, да се гледат в очите в продължение на 180 секунди.
Преди време бях страшно запалена по подобни експерименти. Най-популярният (поне за мен), от които беше „36 въпроса, с които да се влюбиш“. Е, аз не гледам на нещата точно по този начин. По-скоро мисля, че чрез тези 36 въпроса двама души имат възможността да се опознаят един друг чак до дъното на душата си. След което от тях зависи дали ще останат само добри приятели, или ще задълбочат взаимоотношенията си.
В книгата имаме нещо подобно, но под малко по-различна форма – вместо да си задават въпроси, Алисън и Есбен не откъсват поглед един от друг в продължение на 3 минути и общуват безмълвно. През тези 180 секунди всеки от тях минава през вихър от емоции, разкривайки се за отсрещния човек. А обратът от експеримента е просто зашеметяващ.
Мисля, че много хора биха могли да видят себе си или свой познат в някой от героите. Освен това има много поуки, които можем да си вземем от книгата. Например това, че човек трябва да бъде малко по-смел. Да излезе от зоната си на комфорт, колкото и трудно да му се струва в началото, защото кой знае какво го очаква извън нея. Толкова много възможности биват пропускани само защото на човек не му стиска.
Освен историята на Алисън и Есбен в „180 секунди“ проследяваме и пътя, през който преминава приятелството на Алисън и Стеф. Изобщо, темата за приятелството е много силно засегната, което ми хареса. Какво е готов да направи човек за тези, които обича? Прочетете книгата и ще разберете. : – )
Честно казано, колкото по-малко знаете за историята, толкова по-добре. Ще кажа само че отдавна не бях стояла до посред нощите с нетърпение да дочета някоя книга. „180 секунди“ ще ви разбие сърцето многократно и в същото време ще ви остави с усмивка на уста след последната си страница.
„Ти знаеш всичките ми истории. Цялата ми болка. Позволи ми да поема част от твоята.“