CineLibri

CineLibri: Възпитание на чувствата

Съвсем наскоро приключи кино-литературният фестивал “CineLibri”, по време на който имахме възможността да се насладим на редица филми. Като че ли преобладаваха френските и италианските прожекции, но също така имаше и английски, американски, немски, датски, дори португалски такива. Да не забравяме и българските!

Обикновено аз не посещавам киното често, а в последно време дори и вкъщи не гледам филми/сериали, защото някак хич не мога да си задържа вниманието над нещо в продължение на час и половина-два без да разнообразя с още нещо. И въпреки това, по необяснима за мен самата причина, успях да изгледам цели 12 филма от подбраните за фестивала “CineLibri”. Да видим кои са те!


Започваме с една комедия, която всъщност очаквах да не ми допадне – “Кръстницата”, режисирана от Жан-Пол Саломе. Противно на очакванията ми обаче, Изабел Юпер толкова добре си изигра ролята – в един момент съдейства на полицията, а в следващия самата тя се превръща в наркотрафикант, че не можех да спра да се смея. Филмът е направен по едноименния роман на Анелор Кер. “Щастието на някои…” е комедия, режисирана от Даниел Коен. Подобно на “Кръстницата” тук също се заливах от смях на моменти, но колкото и комично да е представена, основната тема на филма е завистта, която изпитваме един към друг. Може ли човек истински да се радва на щастието на близък приятел и би ли го подкрепил в начинанието му с цялото си сърце?

Да се отклоним малко от комедията и да минем към музиката. Или по-точно, към класическата музика и “Партитурите на Бетовен” – биографична драма, режисирана от Агнешка Холанд. Макар да не съм от най-страстните почитатели на класическата музика, оценявам изкуството. Филмът пък ми беше изключително интересен и определено се нарежда в челната тройка. Главните актьори отлично си паснаха с ролите и допринесоха за още по-голямата наслада от гледането.

“Връзки” по романа на Доменико Старноне и “Крадецът на дните” по романа на Гуидо Ломбарди са две продукции, които се заиграват с темата за семейството. И в двата случая се виждат последствията над децата, чиито родители са разделени по една или друга причина. Действието във “Връзки” може да се каже, че прескача от една точка във времето в друга, което в началото малко ме обърка. Като цяло обаче, това придава особена загадъчност на филма и зрителя сам трябва да нареди пъзела и да си отговори на въпросите защо, как, кога и какво се случва. Финалът на “Крадецът на дните” пък много ми допадна – човек трябва да бъде смел и да поеме отговорност за действията си.

“Годината на смъртта на Рикарду Рейш” е сравнително нова португалска продукция по романа на Жозе Сарамаго. Годината е далечната 1936-та, изпълнена с важни политически обрати и много опасности. “Действието” тук почти липсва; картината ни е представена от гледната точка на един поет и е изпълнена с много мъдри мисли. Следваме Рикарду Рейш, разбира се, както и един мъртвец/призрак, който има 9 месеца преди да изчезне завинаги. Не спирах да се питам, защо точно 9 месеца? Може би, защото на човек му трябват 9 месеца, преди да се роди? Това, което ме привлече към “Годината на смъртта на Рикарду Рейш” определено беше черно-бялата продукция, която несъмнено е изключително скъпа. Признавам си, по време на прожекцията си подремнах, но работния ден не беше никак лек и страшно ме болеше главата. Въпреки това мога да кажа, че филмът ми допадна, макар да не е сред любимите ми.

Рикарду Рейш

Разбира се, нямаше как да пропусна и познатитят на всяко дете “Пинокио”. Филмът несъмнено беше много красив – от грима и костюмите на актьорите до пейзажа. За “Пинокио” очакванията ми бяха малко по-високи. Просто втората половина на филма ми дойде прекалено детска. И все пак, разбираемо. “Една русалка в Париж” от друга страна, си беше една изцяло екранизирана приказка. Децата предполагам, биха се зарадвали на идеята за русалка в Париж, но за мен не беше попадение.

“Лято 85” на пръв поглед може да изглежда като някоя повърхностна драма, в която имаме типичната лятна романтична авантюра. Поне аз така мислех… докато не прочетох резюмето за филма. Историята разказва за Алексис, чиято страст, хоби и мечта е смърта. Да, правилно прочетохте! Интересно, нали? Как така смъртта ще ти е хоби? Сблъскваме се също и с Давид, който сякаш се надсмива над смъртта. Във филма имаме две сцени, включващи танци. Едната се намира в дискотека и е толкова жизнена и луда, докато другата (няма да издавам къде, но от заглавието на книгата ще се досетите) носи изключителна тъгата, но в същото време е и неизмерно красива. След дълги размисли и тълкувания, с един риятел стигнхме до заключението, че човек, който гледа към живота и има още какво да постигне, бива теглен повече към втората сцена, а този, който мисли повече за смъртта по един или друг начин, бива привличан от първата – жизнената – сцена. Странно, но някак има логика, макар и да е изкривена в нашата представа. “Лято 85” е режисиран от Франсоа Озон по романа “Dance On My Grave” на Ейдън Чембърс. Това е един от двата филма, които бих гледала повторно (вторият е “Партитурите на Бетовен”).

От датската продукция “Изключението” останах приятно изненадана. Историята разказва за четири жени, които изследват геноцида и като цяло какво подтиква хората към злото. Всяка една от тях си има своите “демони” и нещо, кето я “преследва” на психическа основа. Най-много ми допадна Ибен, която е била заложница в Африка, и ми се искаше да разберем малко повече за миналото й, когато е била такава. Филма показва, че злото се крие във всеки от нас, дори в онези, които го отричат. То просто се появява като защитен механизъм.

Стигнахме и до последните два филма – “Берлин Александерплац” по романа на Алфред Дьоблин и “Бащата” по пиесата на Флориан Зелер. Първите ми впечатления: най-дългият и най-нашумелият филм съответно. “Берлин Александерплац” разказва за Франсис – нелегален емигрант от Западна Африка – който не спира да твърди, че е добър, но реално с нищо не го доказва, колкото и да му се иска това да е така. Франсис е човек, който опитва да се противопостави на света и на живота, който му е предопределен като бежанец. Мечтае и се цели високо, но… “Трудно е да изгониш дявола, след като си го поканил да влезе”. Идеята не беше лоша, но 183 минути ми дойдоха в повече. Да не говорим, че в един момент смисълът тотално се изгуби. “Бащата” от друга страна, ми мина неусетно. Проследяваме последните месеци живот на възрастен човек с деменция и дъщеря му, която се опитва да се грижи за него. Филмът е трогателен, макар да имам леки забележки, а Антъни Хопкинс играе ролята на бащата брилянтно. Начинът на заснемане обаче, ми се струва много объркан и хаотичен. Предполагам, че виждаме действията от гледната точка на човек с деменция, но разтълкувано по друг начин, зрителя може и да стигне до заключението, че останалите се опитват да измамят бащата, за да получат наследството му.


Кои от книгите бих прочела?

След прожекцията на “Лято 85” първата работа ми беше да изнамеря книгата. Но започвам да се замислям дали няма да си разваля удоволствието и представата за филма, след като прочета книгата. Предполагам, че ще разбера само ако я прочета ;д. Бих прочела и книгата на Кристиан Юнгерсен, по която е направен “Изключението”. “Годината на смъртта на Рикарду Рейш” ме впечатли с много от мислите, които бяха вметнати, затова си мисля, че някой ден може и да посегна към романа на Жозе Сарамаго, но едва ли ще е в близките няколко години.

“Физика на тъгата” е единственият филм, който имах желанието да гледам, но изпуснах прожекциите му. Затова пък вече се сдобих с книгата на Георги Господинов и съвсем скоро ще я прочта! Няколкото цитата, на които попаднах, много ми харесаха.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *