Точно преди около година прочетох „Всяко сърце е врата“ на Шонън Макгуайър и от много време все се канех да продължа и с осаналите книжки. Е, миналия месец най-накрая това се случи, а и прочетох цели две! И днес (след много мотаене) ще ви споделя мнението си именно за тях. Да не говорим, че втората книга вече си има заглавие и на български, а също и корица.
Някои приключения започват лесно, като това на Джак и Джил – двете близначки, които си приличат само на външен вид. С Джак и Джил се запознахме още в първата книга от поредицата „Своенравните деца“ на Шонън Макгуайър. Въпреки че там са по-скоро под формата на придружаващи герои, двете ме заинтригуваха и ми се искаше да разбера повече за тях и за света, в който са били. Защото, както научихме, за всеки се отваря врата към различен свят – такъв, който отговаря на самия него и на това, за което си мечтае.
„Долу сред вейки и кости“ е история, в която Джаклин и Джилиън се превръщат в главните герои. Научаваме подробностите дори около зачеването им – родителите им всъщност не са искали деца, но така са се развили обстоятелствата, че се появили близначките. И тъй като двамата не били подготвени да се грижат за едно дете, камо ли пък за две, бабата се прителка на помощ, за да гледа внучетата си. Има го и моментът, в който бащата иска да си има син, но в крайна сметка се му се раждат две дъщери, пък майката е повече от щастлива. За „компансация“ едната бива възпитавана „по мъжки“ като участва по футбулни турнири, облича се като момче и какво ли още не. Другата пък е голяма примадона, но развива фобията да не би случайно да си изцапа роклята, защото ще й се скарат. А дали всъщност някой ги пита какво искат те? Не мисля. По-скоро всяка копнее за това, което има другата.
И така, колкото по-големи стават двете, толкова повече се отчуждават една от друга, но въпреки това един ден правят опит да си поиграят заедно. Така двете се натъкват на вратата си. Уж на шега, те се озовават в свят, в който съществуват вампири, луната е кървава, а през първите ти няколко дни там дори вълците не те закачат. Проблемът обаче е, че двете не могат да останат заедно. Следователно, всяка от тях прави избора си и пътищата им се разделят. Как израстват двете и до каква степен се променят през няколкото години прекарани в порталния им свят? Ами, прочетете и ще разберете (тъй като книгите от поредицата са изключително кратки, не искам да издавам прекалено мното).
„Долу сред вейки и кости“ е любимата ми книга от трите прочетени към момента. Това е книга, която дава известен материал за размисъл на читателя и определено показва, че има избори, които променят живота ни завинаги.
Докато продължението на „Всяко сърце е врата“ ни пренася в тъмен и жесток свят, „Beneath the Sugar Sky“ („Под захаросаното небе“) ни въвлича в една доста сладникава история в свят, направен изцяло от сладки изделия, бонбони и каквото още се сетите. Тук се връщаме в Дома на Елинор Уест, където вече имаме нови ученици, а пък Нанси е намерила пътя си наобратно.
Един слънчев (поне мисля, че беше слънчев) ден Рини се приземява в поточето с костенурки, падайки от небето. Покрай Рини обаче има една тънка особеност – тя е започнала да изчезва. Спомняте ли си Суми от първата книга (няма да споменавам повече за тези, които още не са чели)? Суми ми беше голяма любимка. Та, да кажем, че Рини е пряко свързана със Суми и предвид обстоятелствата, случили се във „Всяко сърце е врата“, Рини е започнала да изчезва. Тя иска да намери начин да си върне нормалното тяло, затова моли останалите да й помогнат в това начинание.
Тази част от поредицата ми се стори най-много като приключение и сякаш ми беше най-детска от трите. За това, разбира се, допринесе и целия свят от сладки изделия, в който дори си имат хлебар. А също и битката с „Кралицата на кексчетата“ (поне аз така си я кръстих). Част от новите герои ми харесаха, а и разбрахме малко повече за Кристофър. Надявам се следващата книга да е с неговата история.
„Долу сред вейки и кости“
„Beneath the Sugar Sky“
„We’ll figure it out,“ said Kade. „If nothing else, the Wizard she got the first set of beads from will be able to take care of us. Breathe. It’s going to be okay.“
Cora took a deep breath, eyeing him. „You really think so?“
„No.“ he said baldly. „It’s never okay. But I told myself that every night when I was in Prism. I told myself that every morning when I woke up, still in Prism. And I got through. Sometimes that’s all you can do. Just keep getting through until you don’t have to do it anymore, however much time that takes, however difficult it is.“