Стоя вече десет минути и си мисля от къде точно да започна и как да обясня колко много ми хареса „Дамски гамбит“ от Уолтър Тевис. Как тази книга се превърна в една от най-любимите ми истории, една от най-добрите книги, които някога съм чела. И не мисля, че има „правилно“ място, от което да се започне. Затова просто ще кажа: тази книга е уникална!
Уолтър Тевис ни разказва историята на Елизабет Хармън – осиротяло момиче на 8 годишна възраст, което попада в сиропиталището „Метуен“. И го прави по толкова пленителен начин! На пръв поглед „Дамски гамбит“ е изцяло за шаха като игра, и наистина играта е неотлъчна част от историята. Но книгата е толкова повече от това. Само ако човек вникне между редовете, отвъд шахматните турнири, ще разбере всички слоевете на развитието на живота на Бет Хармън.
Стилът на писане на Уолтър Тевис ми допадна страшно много. Изключително описателен, с минимална доза диалог. Обикновено такъв тип книга едва ли би ми се харесала толкова, но тук просто направи чудеса. Не мисля, че би имало по-добър начин да се представи подобен тип история, като тази в „Дамски гамбит“. Силно описателния стил позволи на автора да обрисува всяка една игра на шах по начин, по който читателя да си представи фигурите, застанали на шахматната дъска сякаш самият той е седнал на стола и си блъска главата над безброй многото варианти (независимо дали разбира от шах). Уолтър Тевис, самият той шахматист, ни показва колко красива може да бъде тази „мъжка“ игра. Опиянява ни, следвайки танца на фигурите по черно-бялата дъска. Показва ни колко различни могат да бъдат партиите – фини като валс или агресивни като пого. А Бет е там да разбие всички гросмайстори!
Вероятно творбата на У. Тевис ми хареса толкова, тъй като самата аз свързвам шаха с нещо специално за мен, може би не. И аз не мога да си го обясня. Но „Дамски гамбит“ определено е книга, която ме накара да поискам да изкарам забравената от вече цяло десетилетие шахматна дъска и да усвоя някои техники. Вероятно ще си остана само с мечтите…
„При някои хора шахът е забавление, при други е нужда, дори пристрастяване. Но от време на време се появява човек, за когото това е дарба. От време на време се появява някое малко момче, което ни смайва с това колко бързо се е развило в може би най-трудната игра на света. Ами ако това момче е момиче…“
„На осемнайсет години Бет Хармън се утвърди като царица на американския шах. Тя е може би най-талантливият играч след Морфи и Капабланка. Никой не знае колко точно е голяма дарбата й, колко силен потенциал се крие в смайващия мозък на това младо момиче.“
Както загатват по-горните цитати Бет Хармън е не просто добра, тя е най-добрата. За нея използват епитети като „дете чудо“, „вундеркинд“ и разбира се, „гений“. Шахът е това, което умее най-добре, нещото, над което чувства, че има контрол. Защото в крайна сметка, шахът е спасителният й пояс, който я държи на повърхността. Той я крепи да не потъне в собствените си мисли и да не се удави. Защото винаги може да се обърне към шаха, когато не може да заспи без онези малки магически зелени хапчета, които се раздават на децата в сиропиталището. Могат да я накажат да не играе физически в продължение на години, но не могат да й отнемат шахматната дъска, която се крие в ума й.
Фактът, че книгата е издадена за първи път през 1983 година, за мен е умопомрачителен. От стила на писане по нищо не си пролича, а освен това авторът засяга и някои теми, които в днешно време бихме нарекли проблемни и са изключително съвременни.
Мога да продължа да ви говоря още много за „Дамски гамбит“ на Уолтър Тевис, но ще спра дотук. Най-добре е сами да разберете всичко, което се крие между страниците на този опияняващ роман. Отдавна не съм била обсебена от книга по този начин, че дори обмислям колко време би било приемливо да мине, преди да я прочета отново!
Дамският гамбит може да доведе до сложни позиции, а тази беше чудовищно сложна.