„Момичето, което четеше в метрото“ – Кристин Фере-Фльори
Днес ще ви споделя накратко за една книга, от която останах с изключително смесени чувства, а именно „Момичето, което четеше в метрото“ на френската писателка Кристин Фере-Фльори.
В книгата следваме Жюлиет, която всеки ден пътува по линия номер 6 на парижкото метро и наблюдава останалите любители на книги – човекът със зелената шапка, който чете за насекоми, възрастната дама, която всеки път прелиства една и съща готварска книга и с копнеж поглежда навън към пейзажа, припомняйки си така далечното минало. Това доставя такова удоволствие на Жюлиет, че напълно забравя за своята книга, която от дни не е разгръщала.
Историята всъщност започва, когато един ден Жюлиет решава да се отклони от обичайния си маршрут и така среща малката Заиде и Сюлейман. Любовта по книгите я подтиква да стане една от трафикантите на Сюлейман, или иначе казано да вниква в хората и да ги разбира дотолкова, че да може да им препоръча точната книга.
В началото историята ми тръгна много добре – бързо и интересно четиво, което нямах търпение да прочета, да разбера какво ще стане и да премина към следващото. Трябва да кажа обаче, че колкото и да чаках да се случи нещо, действие в „Момичето, което четеше в метрото“ просто нямаше. Като минах средата на книгата, която е има-няма 200 страници, просто се отказах да чакам някакво действие и започнах леко да се отегчавам, но въпреки всичко исках да разбера каква ще бъде развръзката на тази история.
Първото нещо, което ми направи впечатление, бяха изключително дългите изречения. Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против тях, дори самата аз често използвам колкото се може по-дълги изречения, за да се изразя. Тук обаче изреченията често заемаха поне една трета от страницата, но по-фрапантното беше, че така бяха завъртяни, че на много моменти трябваше да се върна и да прочета нещо по 2-3 пъти, за да го разбера.
Другото нещо, което забелязах, беше, че често когато Жюлиет наблюдаваше читателите в метрото, самата тя се връщаше към различни моменти от живота си. Като се замисля всъщност, не беше само в метрото, ами изобщо. Когато някой каже нещо, много е вероятно това да навее спомени на Жюлиет и да се върне назад в миналото към дадения момент, който да опише в продължение на страница-две. Това малко ме объркваше и ми трябваше време да се ориентирам дали сега сме в настоящата сцена, така да кажа, или в някой спомен на главната ни героиня.
Въпреки гореспоменатите 2-3 абзаца, не мога да кажа, че „Момичето, което четеше в метрото“ беше лоша история. Това е една история, която се уповава на фактите, че една книга може да носи спомени за човек, които да се различават от тези на другите, както и че дадена книга може да промени живота на човек.
А от споменатите заглавия на последната страница намерих и такива, които самата аз искам да прочета. Като например „Ребека“ на Дафни дю Морие, както и „Сън в алени покои“ на Цао Сюецин, която вече няколко месеца стои на етажерката и си чака реда.
И най-дребното и незначително нарушение на ежедневието може да е приключение, ако го приемеш за такова.