Прочетох „Невидимият живот на Ади ЛаРу“ на Виктория Шуаб преди няколко месеца – в близост до датата на издаването на книгата на английски език в началото на октомври 2020. Признавам си, само като си помисля, че сядам и отварям бял уърдовски документ, в който да споделя мислите си, е трудно да започна да пиша каквото и да е. Просто не знам откъде да започна. Това не е книга, за която можеш да напишеш 1-2 параграфа и да се приключи и имам чувството, че каквото и да кажа, няма да бъде достатъчно. Но все пак ще опитам, то се знае!
Издаването на книгата го чаках в продължение на месеци – минимум 4-5 месеца, които имах чувството, че се точат и нямат край. А през тези месеци Виктория, разбира се, не спря да говори за творбата си в инстаграм сторитата си, което допълнително засилваше нетърпението ми. Ясно беше, че историята ще е много хайпната – известна авторка с редица хитови поредици най-накрая издава творбата, над която е работила в продължение на 10 години. Точно така, цяло десетилетие! В момента също така се работи по филмовата адаптация на „Невидимият живот на Ади ЛаРу“, като правата се държат от studio eOne, а продукцията ще бъде на компанията на Джерард Бътлар – G-Base. А пък авторката работи по адаптирането на сценария, доколкото ми е известно.
А за какво всъщност се разказва в „Невидимият живот на Ади ЛаРу“?
Ох, откъде да започна… Както на няколко пъти вече съм споменавала, „Невидимият живот на Ади ЛаРу“ ни разказва за живота на Аделин, която е родена във Франция през 17-ти век. Родителите й се опитват да й намерят съпруг, но Ади иска само свобода – свободата да живее, да пътува и да открива нови места. На всички ни е известно обаче как се гледа на една стара мома през 17-ти век, камо ли пък на момиче, което иска да учи, вместо да създаде семейство. Аделин бяга от сватбата си и в страха си, че ще я намерят, призовава грешното същество, ако мога така да се изразя, а именно the god that answers after dark. С други думи, дявола. Той я дарява със свободата, за която тя така силно копнее, но в замяна слага „заклинание“ върху нея да бъде забравяна от всеки в момента, в който се обърне… The darkness plays its own game, it makes its own rules. И така минават 300 години, докато не се озоваваме в една книжарница в Ню Йорк, където едно момче си спомня лицето на Ади, и то много ясно.
Ще започна с това, че в тази си книга Виктория Шуаб ни представя историята в много типичен за нея стил. Не мога да кажа, че това е начинът й на писане на всички книги, но от това, което съм слушала, авторката определено обича да прескача напред-назад във времето. Този начин на писане на мен лично страшно ми допада в повечето случаи. Тук Шуаб ни представя миналото – 17-ти век – и настоящето – 21-ви век. Два свята, които са толкова различни един от друг, че все едно зее огромна бездна помежду им.
За да придобиете малко по-добра представа за какво говоря, ще вметна първо, че историята започва в съвременен Ню Йорк през 2014-та година, което е и първият ни досег с Аделин. След което се връщаме назад към детството на героинята, където можем да се запознаем с персонажа й малко по-обстойно. Оттам насетне започваме да редуваме времето на сюжетната линия, като на моменти се задържаме повече в 17-ти век (докато навлезем в историята), на моменти – повече в 21-ви. Точно този начин, по който историята ни е представена, отнема част от удоволствието на читателя. Поне според мен.
И какво по точно имам предвид – въпреки всички трудности и изпитания, пред които Ади се е изправила, въпреки цялата мъка и болка, знаем, че в края на краищата тя ще се озове в Ню Йорк 300 години по-късно. Знаем, че каквото и да стане дяволът няма да я прекърши, нито да я погуби, и тя в крайна сметка ще се срещне с Хенри в онази малка антикварна книжарница.
Точно заради причините по-горе не съм сигурна, че прескачането във времето тук ми допадна. Един вид вече знаем какво е бъдещето на героинята, или поне до някаква степен, докато четем за юношеството й. От друга страна пък, макар и в началото да си мислех, че може би праволинейна времева линия тук би ми допаднала повече, вече не съм толкова убедена. С ръка на сърце мога да кажа, че частите от книгата с гледна точка през 17-ти век ми харесаха много повече, отколкото тези в настоящето, а фактът, че всичко беше така разбъркано, ме караше да прелиствам страниците колкото се може по-бързо само и само да стигна до най-сладките за мен моменти. А едни от любимите ми бяха именно моментите, когато имахме сцени с Аделин и нашето така коварно дяволче. Направо си умирах за тези и никога не ми бяха достатъчно дълги главите.
„Невидимият живот на Ади ЛаРу“ просто и ясно ни разказва историята за живота на, ами… Ади ЛаРу. Нямаше ли я Ади, нямаше да има и история. Това не е от онези книги, които са изпълнени с динамика и следваме действие след действие. Не, тук чисто и просто опознаваме Аделин като човек. Виктория ни разказва за Ади и мечтите й, които са прекалено големи за селцето, в което живее, и как в един момент тя започва да се чувства като в затвор между „стените“ му. Разказва ни за Ади, която се опитва да живее по възможно най-добрия начин, имайки предвид обстоятелствата, в които се намира. За Ади, която познава толкова много хора, но никой не познава нея. За Ади, която се превръща в един спомен, който избелява с времето.
Понякога човек просто има нуждата да разкаже историята си на някого, но представете си, че не можете да изречете името си, камо ли пък да разкажете всичко, през което сте преминали. Защото дори и да го направите, няма да достигне до отсрещния човек. А Ади се намира точно в това положение. Тя отчаяно се нуждае да разкаже на някого, но не може.
Ще спомена много набързо и Хенри, тъй като това ревю стана 2 метра дълго, но също и защото той се появява на по-късен етап и не искам да рискувам да издам нещо важно. Хенри е интересен герой и, макар да опитва да го крие, в очите му се чете тъга. Усмивката му така и не достига очите. Което го прави само още по-интригуваща личност и държи читателя на тръни докато не разбере каква е и неговата история. Определено мистерията около Хенри е голяма, но когато се разкрие… оставате умопомрачени. А най-много харесвам колекцията му от чаши за кафе. Буквално има чаша за всеки ден, за всяко настроение!
Виктория ясно ни показва, че трябва да внимаваме какво си пожелаваме и във всеки един момент да бъдем готови да платим цената. И независимо от всичко, никога, ама никога да не се молим на боговете, които отвръщат след падането на нощта.
Очакваме „Невидимият живот на Ади ЛаРу“ съвсем скоро и на българския пазар, а аз нямам търпение да видя каква ще бъде българската корица. Ако все още се чудите дали това е книгата за вас, недейте. Мисля, че всеки ще намери по нещо в тази книга, а историята на Ади просто трябва да бъде изживяна.
Blink, and the years fall like leaves.
What she needs are stories.
Stories are a way to preserve one’s self. To be remembered. And to forget.
How do you walk to the end of the world? One step at a time.
Прочетете ревюто ми и на „Vicious“ – към момента любимата ми книга на авторката, която също очакваме да бъде издадена у нас тази година.